Семейството като нарцистична общност

   

    Семейството е социална система, която може да се възприеме като съвкупност от подсистеми, определени в термините на поколения, пол и роля. В семейството се предопределят възможностите и границите на междуличностните отношения. Като институция то заема особено място – в него се осъществява първичната социализация, в този смисъл то  е област на значими емоционални взаимоотношения в подсистемите на обществото. Семейството има специфичен и уникален модел на вътрешно семеен живот, съчетал отношенията между родителите и децата, между братята и сестрите. Семейната атмосфера се влияе от степента на взаимно съгласие по жизнени въпроси, от вземането на решения в ежедневието, от стабилността на симпатията и привързаността, от взаимното доверие и уважение, от вниманието и грижата, както и от чувството за закрила и сигурност. Психологическият климат в семейната среда зависи от личностните особености на членовете на семейството, особено на родителите. Общуването у дома се влияе от професионалната ангажираност и натоварване на родителите, както и от степента на съответствие с обществените норми, изисквания и цели.
    Във всички форми на взаимно повлияване в семейството начините по които се формират нагласите и очакванията или се решават конфликтите, имат влияние от родителското поведение в семейна среда. Родителите първо формират партньорска връзка, от която създават семейство, а после то се увеличава. Всяка личност носи своя „сфера на влияние“ от своето семейство, която се свързва с този на другия. Така партньорската връзка поставя основата на симбиоза от два модела на възпитание. Поредица от различни интереси, различни цели, различни субективни модели на действителността и на всяка цена силни емоционални връзки характеризират партньорството. Хармонията или конфликтът на връзките между двамата партньори не са просто резултат от рационални решения и добре обосновани нагласи. Целият опит, който личността е градила от началото на своето съществуване до момента на съзряването (опитът, който се придобива от семейната традиция), оставя траен отпечатък върху емоционалните реакции, върху познавателните способности и очаквания, върху конструирането на цели и върху начина на мислене. Разкриването на личностните черти при семейното взаимодействие включва интензивен обмен на отношения, които се проявяват като симпатии и антипатии, предпочитания, отричане, емпатия, упражняване на контрол, използване на власт, подчинение или съпротива, предоставяне на автономия или изграждане на система за устойчив личен избор. В нормално функциониращите семейства конфигурацията от взаимоотношения са базирани върху свобода на изказа и приемане на различни мнения, демократично отношение към решенията на членовете в семейството. Не така стои въпросът в семействата с дисфункционални нарцистични отношения. Истинската жертва в такова семейство се оказва детето, което остава емоционално незряло с тенденция за развиване на вторичен нарцисизъм.
    Нарцистичното семейство е резултат от взаимоотношения на емоционално незрели индивиди, сред които битува непрекъснатата и често прикрита борба за надмощие, контрол, манипулация и съответно непосрещнати потребности. В нарцистичното семейство има поне един родител, който притежава силно развити нарцистични черти в характера си, или има изграден нарцистичен стил на живот или има нарцистично личностово разстройство. Тези проблемни взаимоотношения се предават по веригата на поколенията. Който оцелее емоционално, създава емоционално хаотичен стил на живот – неспособност на пълно доверие, на всеотдайна обич, на адекватна самооценка, на пълно приемане на себе си, и на другия, на чувство за собствено вътрешно емоционално пространство. Нарцистичният възрастен отделя голяма част от времето си в печелене на внимание и възхищение от другите. Той оправдава дефицитите на постиженията си и социалната безотговорност с перчеща арогантност, експанзивни фантазии, повърхностни рационализации и открити уклончивости. Независимо от нехайното отношение на безразличие и невъзмутимост човекът често е абсолютно ангажиран с отношението на другите към него. При критика или неуспех  се наблюдава или нагласа на хладно презрение, или чувства на интензивна ярост, унижение или празнота. Необичайната степен на насоченост към себе си, както и силната потребност от възхищение води до нарушените интеракции в семейните взаимоотношения. Такива семейства са обречени на кух емоционален живот и експлоататорски, понякога паразитни взаимоотношения с другите. Много често членовете на такова семейство страдат от хипохондрия, депресия и чувства на празнота и умрялост.
    Нарцистичното семейство е емоционално злоупотребяващо с чувствителното дете. От ранна възраст детето  в такова семейство се научава да изпълнява основната си дейност – да задоволява емоционалните потребности на нарцистичния си родител (или родители). Парадоксален е фактът, че децата започват, още когато са на две или три години, да търсят нарцистично обгрижване. Това води до едно безкрайно неспокойствие, тъй като винаги се пораждат очаквания спрямо детето и във всяко очакване е стаено изискването: трябва да бъдеш чудесно дете.  Това е основната причина то да не успява да развие доверие в собствените си чувства и емоционални преценки. Нерационалното му мислене поражда и затвърждава разбирането, че е по-добре да нямаш емоции и чувства, отколкото да не можеш да ги изразяваш спонтанно и родителите ти да не ги приемат и потвърждават като адекватни на породилите ги ситуации.
    Вместо да изразява собствени чувства, детето се научава да чака от какво значимите други около него имат потребност или очакват от него и постепенно се учи да реагира на тези очаквания така, че да ги удовлетворява успешно. Нарцистичният родител има силна потребност от контрол и непрекъсната нарцистична доставка от приближените си, включително и от детето – възхищение и подчинение. И в двата случая – дали посреща очакваните или загатнатите от родителя потребности или въстава срещу тях, като им се противопоставя – детето всъщност противодейства или на себе си, или на родителя. Постепенно то може да се превърне в огледало на родителските потребности. Тази стратегия е разрушителна за адекватното му емоционално израстване и съзряване.
    Предаността към семейството е първото чувство на лоялност, с което родителите обвързват децата си от ранна възраст. От малки те се научават, че семейните правила са разумни, етични и морални, независимо дали е така. Приемат ги като даденост. Едва когато пораснат и ги сравнят с правилата в други семейства, могат да установят, че са расли с правила, които се основават на изкривени семейни роли, нарушени комуникативни взаимодействия и нарушена представа за реалността. Взаимната регулация между възрастния и детето в този период е много решаваща за изграждането на психичното благополучие в цялото семейство. В семейната система психичното здраве на семейството е зависимо от благополучието на отделния индивид. Родителската твърдост може да предпази детето от последствията на неговата все още неформирана точна преценка и от липсата на благоразумие. Ако обаче семейството се изразява като нарцистична общност, съществува реалната опасност,  макар и да се чувства особено комфортно, детето да загуби мотивацията за позитивна самопромяна. „Затова известна доза недоверие спрямо възможностите на индивида действа синергично с комплекса за непълноценност и създава мотивационен потенциал за развитие“. Малкото дете трябва да е сигурно, че вярата му в себе си и в света няма да бъде изложена на опасност, ако проявява несъгласие или силно желание за собствен избор. То трябва да усеща удовлетворение от семейните взаимоотношения, за да се докосне до щастието, което се приема като синоним на психично здраве.