Невидимите деца

Има деца, които растат „невидими“, тоест семейството им така и не ги „вижда“ такива каквито са, не забелязва истинските им чувства. Това може да продължи през цялото им детство и юношество или през конкретни периоди, например пубертета.
 Обикновено „невидимите“ деца имат проблеми свързани със социалното общуване и емоционалното изразяване. Те стават „невидими“ в собственото си семейство по множество различни причини. Някои родители например онези, които смятат, че детето трябва да се научи да се „държи прилично“, вместо да „бъде себе си“, полагат съзнателни усилия да оформят децата си по конкретен начин. Те се конфронтират, наказват, изразяват гняв и неодобрение. Не взимат под внимание детското мнение и желания, настояват за строго следване на правилата. Случва се и в семейства, където съвместният живот на родителите е изпъстрен с толкова проблеми и драми, че децата решават, че за тях просто няма място там. Или когато едно от децата коренно се различава от своите по-големи сестри и братя и тази разлика се възприема като проблем. Често „невидими“ да се чувстват и деца, които имат брат или сестра с недъг или самите те са с такъв. Не е необичайно „невидими“ да се чувстват деца, които растат само с единия си родител и за него отглеждането на дете е бреме. Детето може да стане „невидимо“ и ако от ранна възраст е получило определена роля („малката принцеса на тати“, „умната и спокойната“,„белята“, „семейният клоун“ или „кротушкото“).
 Две са най-честите грешки, които допускат родителите. Съсредоточават се само във „външното“ – тоест правят точно това, което се опасяват, че ще направят другите деца с тяхното дете. Притеснени са че другите ще се подиграват на дъщеря им или на сина им и това ще съсипе тяхната самоувереност, те влагат огромна енергия, обич и всеотдайност в опити да им помогнат да бъдат като останалите, т.е. да влязат в „норма“. По този начин родителите създават същата ситуация, от която се опитват да предпазят детето. Без да искат, постоянната им тревога кара децата им да се чувстват точно толкова неудобно, колкото сарказмът или подигравките.
 Другата грешка, която допускат възрастните, е да прибягват до твърде опростени психологически обяснения, които уж напипват първопричината. Това е разбираемо, тъй като на пръв поглед обяснението звучи логично. Например: Възможно е да заключим, че пълното момиче се тъпче натрапчиво, тъй като страда за нещо. И ако открием източника на страданието ще спре да се тъпче.
 Но животът не е толкова прост. Хората се тъпчат или гладуват по много причини – включително поради специфични, ограничени във времето проблеми, които не могат да разрешат сами. В повечето случаи най-голямата им болка произтича от това, че не се чувстват „видени“. А тази болка е съществувала много преди да започнат да развиват симптоми. Саморазрушителното поведение на децата е само един аспект от тяхната същност. Другият е здравословната и жизнената им страна – което означава, че са и неразумни, ирационални, жизнерадостни, сърдити, наивни, нещастни, непостоянни, настойчиви и будни. Но постепенно са изгубили контакт със здравата си, изначална същност. А това е започнало с чувството, че тази част от тяхната същност не е желана в семейството и това чувство постепенно е прерастнало в състояние, което повече не може да бъде пренебрегвано. С други думи, в конфликта между здравословната и нездравословната страна на личността здравословната е претърпяла поражение.
 Какво следва да предприемат родителите, когато осъзнаят, че детето им е „невидимо“ – дете, чиято индивидуална, лична същност не са успели да „видят“ по някаква причина? На първо място трябва да простят на себе си, като си дадат време да приемат вината и отговорността си. Да положат усилия да научат нещо ново – за детето си, за семейството си и за самите себе си. Този процес отнема време, но е изключително важен, за да може детето да развие добро себеуважение. Освен това е добре семейството да спазва собствените си традиции. Ако членовете му по принцип правят много неща заедно, това трябва да продължи. Родители, които искат да въведат промяна в семейната динамика и използват случая, за да включат невидимото си дете, следва да пристъпят към промяната, защото са недоволни от семейната организация, а не „заради детето“.
 По-голямо предизвикателство е родителите да приемат, че живеят с напълно непознато дете, което преживява реалността по напълно различен начин и което в много отношения не прилича на детето, което „познават“ от пет, десет или петнайсет години. Ще се наложи да се отърсят от сегашните си възприятия и да подходят колкото се може по-открито и гъвкаво. Важното е към процеса да се пристъпи не от позицията на саможертва, а по начин който внушава на детето, че родителите му са готови да престъпят обичайните си граници и ограничения. Не трябва да се забравя, че интимната същност на детето, която дълго време е била скрита, внезапно е изложена на показ, и следователно е крайно ранима. Този процес изисква доста време. Възможно е да минат години преди детето да развие достатъчно себеуважение и доверие в другите, за да се осмели да изрази най-съкровените си мисли и чувства. Детето всъщност желае да бъде „видяно“ такова, каквото е, с всичките му чувства – желание, което не може да се изрази с непосредствен, личен език.