0885/ 298 994
гр.Варна
9000, Чайка, бл.30
todorovagalina65@gmail.com


Моля ви, обичайте ме!

Голям брой изследвания доказват, че хората са склонни да се надценяват, и то прекалено. По отношение на другите обаче обикновено играят ролята на строги и "справедливи". Двойният стандарт във взаимоотношенията е практика още от детството, когато всеки от нас многократно е произнасял: "Не съм виновен! Той започна пръв!" С годините ни се струва, че ставаме по-мъдри, въпреки, че възрастта само ни научава да използваме находчивостта на ума си.
Всеки път когато се почувстваме притиснати , ние ревностно се борим да защитим позицията си, като вадим "неоспорими", "солидни" и "абсолютни" доказателства за погрешните възгледи на събеседника си. Винаги можем да намерим оправдание за постъпките си, но ако някой друг направи пропуск сме готови да го нападнем с думи като: "Как можа така да постъпиш? За какво мислиш? Нямаш ли глава на раменете си?" Неспособни сме да приемем, а често и просто да пропуснем възможността за собствените си грешки. Ако нещо не се получава са виновни обстоятелствата, а не ние. Ако пък някой друг е сгрешил, причините са ни ясни: това е защото той е "глупак" и "не ни е послушал". Ядосваме се, сърдим се, разочароваме се. Но по отношение на собствените си грешки, реагираме с различни чувства - на излъгани, нещастни, озлобени на целия свят. 
В резултат на абсолютно безплодните ни опити за реабилитация губим любовта и разбирането на другите, които се намират в аналогична позиция  т.е. считат нас за виновни. Нещо повече - те може да са понесли загуба поради невнимание или пропуск от наша страна. Ние, обаче продължаваме да упорстваме, настоявайки за собствената си невинност. Започваме да обвиняваме другите за собствените си грешки, дори и тези, които са пострадали в резултат на нашите действия. Така блокираме любовта от тяхна страна и вече не може да става и дума за каквото и да е взаимно разбирателство. По този начин, вместо да достигнем очакваните цели, ние получаваме  точно обратния резултат. Вместо да анализираме своите постъпки ние се вслушваме в страха си, че не ни разбират , че никой не ни обича. Струва ни се, че сме направили всичко, което зависи от нас, за да предразположим другите, или поне да не ги разочароваме, а отново сме "нещастни", "самотни" и то "несправедливо". Това е така, защото сме се уплашили да не допуснем възможността за собствена грешка.
Много от нас още като деца не сме чувствали достатъчно обич. Полагали сме усилия за да угодим на възрастните и да почувстваме тяхното благоразположение, но те са били заети с нашето "възпитание" и са игнорирали чувствата ни. Сега, когато сме големи отчаяно се стремим да бъдем "добри", "идеални", такива, каквито е невъзможно да не обичаш. Но как  може да се живее без  право на грешка? Мислим, че за да ни обичат трябва да сме перфектни, но всъщност този  стремеж към перфекционизъм ни прави самотни и тъжни.





2019, Всички права запазени. Политика за защита на личните данни