Галина Тодорова - Психолог Варна

Какви роли играем


Човек никога не е цялостен. Той винаги се приспособява към отношенията, в които се оказва. Човек не е еднороден. Състои се от много елементи: желания, страхове, комплекси, предразсъдъци. За тяхното задоволяване и преодоляване му се налага да влиза в множество роли.
 С родителите си се държим така, както детето е длъжно да се държи. Това е ролята на „детето“. Със своите деца сме „родители“ (това също е роля), с приятелите – „приятели“, със съпрузите – „съпрузи“, с началника – „подчинени“, с подчинените – „началници“...
Накратко казано, ние постоянно се множим и клонираме. Всички те сме ние, но нито един от тях не ни представлява цялостно, а само някакви проценти от нас – пет, десет, двайсет...Това е естествено, но в същото време е тъжно и обидно, и някак глупаво да живееш на части... 
Логично  е да си зададем въпроса: Кой стои зад всички тези роли? Никой и никога не ни е учил да бъдем самите себе си, и то по много проста причина: никой не знае как да го прави. Никой не знае как да научи човек да бъде самият себе си – той винаги е особен и е като тайна, скрита зад седем печата. А и като сложим ръка на сърцето си, ще признаем, че никой (освен нас самите, разбира се!) не е заинтересован от такова обучение. Ние сме нужни на обществото стандартни, не индивидуалисти – така е по-просто, така се побираме в „единната тарифна система“.
Могат да ни научат да бъдем „деца“ на родителите си, а така също „родители“, „съпрузи“. Могат да ни научат да бъдем „ученици“ по отношение на учителите; да бъдем „лекари“, „пациенти“...За всяка от тези роли са измислени правила, кодекси, нормативи, тактико-технически данни и инструкции за експлоатация. Репертоарът ни е огромен: имаме роли на „пътници“ в трамвая, „клиенти“ в магазина, на специалисти, дилетанти.
Господ знае още колко роли... Например срещате се с родителите си в бащиния си дом и се чувствате „дете“. Казвате: „Да, мамо, разбира се, мамо...“, „Добре, татко, както кажеш...“ и т.н. След това се връщате в къщи, а там шестнайсетгодишният ви син. Казвате му „Отиди там!“, „Направи това!“ А в отговор чувате: „Да мамо, разбира се, татко...“ и т.н. Променя се антуража, но същността си остава същата. Така ходите на работа като началник или подчинен, срещате се със съучениците си. Ако сте преуспели в живота повече, или ще пропилеете благосъстоянието си, или ще търсите възможности да помогнете на стари приятели. Ако те са преуспели повече от вас, или ще им се подмазвате, или ще давате вид, че не ви интересува…
На всичко това могат да ни научат и ни учат. Но е невъзможно да ни научат да бъдем самите ние. И в момента, когато разберем това, всичко си идва на мястото, всичко се оказва просто и разбираемо. Няма да бъдем самите себе си, докато сами не се научим, докато сами не „изградим“ себе си. Някои хора добре разбират, че всяка от тези социални роли е истински спектакъл: „Животът е сцена и хората в него са актьори“. Но достатъчно ли е да разбираме? Съдейки по всичко – не, тъй като осъзнаването на безполезността на социалните роли води до отработване на роли от друг род. Например ролята на „обидения“ е цяла пиеса. Ролята на „оскърбения“ или „унижения“ е истинска драма. Ролята на „сърдития“ е телевизионен спектакъл. А има още роли на „неразбрания“, „отхвърления“, „излъгания“, „огорчения“, „виновния“, „засрамения“, „изплашения“, „завистливия“, дори на „свободния(„Пет пари не давам за нищо!“), а понякога няма да повярвате, на „щастливия“ („Успях в живота!“).
Имаме десетки, стотици, хиляди такива роли. Играем ги, без дори да забелязваме това. Заради тях сме лишени от цялостност, следователно – не можем да бъдем самите себе си. Заради тях понякога чувствата ни се оказват бутафорни и от тях лъха на нафталин. И накрая – главното: нашите постъпки често са продиктувани именно от ролите ни, а и често се извършват в тяхна услуга. А самите ние къде сме? Поне нещо правим ли за себе си?
   Ние сме разединени, изгубили сме се сред своите роли. Дори не чувстваме, че играем, не разбираме, че не ние играем, а те ни „изиграват“. Ние сме много, всеки от нас е грамада от клонинги. Но къде сме ние – истинските? Очевидно е, че колкото и да ни харесва едно или друго превъплъщение, това е само роля, не сме самите ние.

Играем тези роли, които сме усвоили от родителите си, от роднините, учителите, филмите, книгите и т.н. На всичко това правим „ксерокопие“, репетираме и тренираме по него. В интонацията ни се усеща тази на родителите ни, в жестовете ни – техните жестове. В мислите са мислите на учителите ни, понякога на съучениците ни, понякога – цитати от мъдри книги. В чувствата ни са преживяванията на актьорите, страданията на поетите. Винаги намираме кого да наблюдаваме тайно, за да можем да се държим „правилно“ в една или друга ситуация.
 Своя ли живот живеем в такива случаи? Например сега съм раздразнен. Но аз ли съм това? Или просто знам, свикнал съм, усвоил съм, че в ситуации, в които някой се държи не както трябва, се предполага, „предписано“ е да се дразня. И ако се замисля за това в конкретния момент, ще се окаже, че аз, лично аз, не съм чак толкова раздразнен, както може би изглежда отстрани, или както успявам да покажа това. 






2023, Всички права запазени. Политика за защита на личните данни