Страхувам се

 Страхувам се от човека, който върви срещу мен по многолюдната улица. Страхувам се да се обадя във връзка с онази нова бизнес идея. Да кажа на майка ми повече да не се бърка в моите работи. Да напусна работа. Да кажа на съпруга си от какво имам нужда в леглото. Да се присъединя към група за борба със застрояване на морската градина, защото строителният предприемач е колега на съпруга ми. Да отида на лекар. От решението да сменя лекаря си. Да позволя на детето си да пътува само. Да се кача в самолета. Да не сгреша. Този списък може да продължи още много страници. Ние постоянно се страхуваме.
Философът и духовен учител Кришнамурти казва, че съществуват само две емоции: любов и страх. Всички останали произтичат от тези две първични, основополагащи чувства. Разбира се, че всички ние искаме да се чувстваме окъпани в любов, но като че ли далеч по-често се оказваме в компанията на роднините на страха: несигурност, гордост, гняв, пренебрегнатост и много други. Обикновено страхът се появява когато човек очаква нещо да се случи и живее в бъдещето, често въз основа на миналия си опит. От друга, страна човек може да изпитва любов само в настоящето. Мислите за минала любов, мечтите за бъдеща любов не са любов. Онова невероятно усещане за спонтанност, радостното качество на играта – все едно дали с някого или при изпълнението на някаква задача – това е изживяване на любов. Човек не може „волево‘ да се принуди да изпитва любов.
Без съмнение страхът е полезна емоция. Природата е създала този вроден защитен механизъм, за да подпомогне оцеляването. Разумно е да изпитваме известни опасения при вида на тигър или когато взимаме остър завой. В такива ситуации, благодарение на страха времето за реагиране намалява, изостря вниманието и ускорява бягството, ако е необходимо. Но някъде в човешката природа страхът се е превърнал в постоянен спътник.
  При работата ми с хора през изминалите години съм установила, че често страхът е причина за болестите, болката и психическото парализиране. Понякога нещо толкова просто като страха от падането може да се превърне в такава фобия, че човекът буквално да се парализира в определени ситуации. А много малко дели падането от провала. Страхът често е свързан с проектирането на някое минало преживяване като очакване за негативно бъдещо преживяване. Когато властва страхът, няма настояще – има само негативни спомени и безпокойство за бъдещето. Човек може да взима лекарства, но докато не се научи да се вслушва в дълбоките гласове на страха в тялото и главата си, той само ще замаскира вътрешното треперене, което спъва напредъка му и спира развитието му.
Страхът може да приеме много форми – от отбранителна реакция на критиките до отявлени фобии. Понякога дори и екстремното поведение като скоковете с бънджи е подсъзнателен противофобиен  избор. Много често човек даже не осъзнава, че се страхува, а още по-малко пък – от какво се страхува. Страхът е толкова неразделна част от човека, че е невъзможно да го видиш, също като сляпо петно.
Страхът е част от човешкия опит. Дори Иисус Христос в нощта преди да бъде предаден моли Бог да му спести очакващото го. Живеем във Вселена, където имаме нужда от горещото, за да опознаем студеното, от болката - за да опознаем удоволствието, от войната – за да почувстваме мира. Никой обаче няма нужда да живее в страх. Никой няма нужда да бъде негова жертва. Вместо това страхът може да се превърне в учител. В мига, в който изпитате страх, можете да бъдете сигурни, че вече не живеете в настоящето. Но можете да положите по-големи усилия да бъде в настоящето. Когато изпитвате страх, безпокойство или чувства, прикриващи страха, все едно дали гняв, тъга или дори отегчение, - това е напомняне, че не сте в настоящето. Усвояването на умението да живееш в настоящето е дело на живота, може би дори е „делото“, което трябва да извършим, преди да се превърнем в себереализирани индивиди. Затова не се обезкуражавайте, докато изследвате навиците си, страховете си, света. Няма да загубите нищо, освен самия страх.